Колко снимки от добрите стари времена преди масовото изливане на бетон по морето видяхте в последните месеци из социалните мрежи? Само в последните 24 часа срещнах няколко стари, носталгични кадъра от “Слънчев бряг”, “Златни пясъци”, Равда, Несебър и Лозенец, навяващи спомени за блажено спокойствие от едновремешните летни ваканции, изтупани от прашните архиви покрай напрежението заради един от най-наболелите проблеми – безцеремонното отношение на знайни и незнайни "инвеститори" към природата .

Ако допреди десетина и малко повече години по крайбрежието все още имаше няколкокилометрови незастроени ивици, днес те значително са намалели. Официални данни за това, с колко легла е набъбнала хотелската база, няма,  числата се разпространяват като впечатляващи легенди от градския фолклор и варират от 20-40 до 300-500 хил., че и повече. 

Факт е обаче, че най-популярните курортни градчета по морето, които наброяват едва няколко хиляди души население, през лятото догонват най-големите (и опустели по това време на годината) български градове, включително и столицата.

Въпреки проведените протести, изразеното недоволство и отправените предупреждения, опиянението от строителния бум почти превърна Черноморието ни в бетонна площадка на няколко ката. Строги регулации и принципи за териториално планиране по това време не действаха, нямаше градоустройствени планове, а застрояването се правеше “на парче”, докато на първа линия почти не останаха небетонирани петна земя.

Така инвеститори и строители се прехвърлиха на втора, трета, четвърта и не-знаем-и-ние-вече-коя-поредна линия, докато властта се сети, че има нужда някой да защити крайбрежието от презастрояване. Само че вече почти не остана какво да се защитава.

Поне по морето не остана. Планините все още могат да бъдат спасени от строителна вакханалия (с някои изключения, разбира се). Докато обаче инвеститори и местни власти не се научат да спазват закони, спасението е мисия абсолютно невъзможна. Защото е печално вярна констатацията на председателя на парламентарната комисия по регионална политика Любен Татарски, че който е решил да строи нещо в нарушение на правила и норми, той пак ще го направи.

Ще го направи, защото няма адекватен контрол и наказания за извършените нарушения. Вместо местните власти сами да си опазват и използват разумно ресурсите, определени хора се опитват да извлекат дори повече от максималното в нечия, включително и собствена, изгода.

Като награда с последните промени в Закона за устройството на територията (ЗУТ) в ръцете им се концентрира още повече власт, което е предпоставка за завихряне на тежка корупция. А корупцията, както знаем и както откри даже “бащата” на валутния борд Стив Ханке, е основният проблем, който докара страната ни до агонизиращо състояние.

Презастрояването, ако щете по Черноморието, ако щете и някъде другаде, се случи благодарение на липсата на ясни правила, на корупционни практики, непрозрачни инвестиционни планове, сделки с терени, забулени в гъста мъгла, и съмнителни екологични оценки и оценки за съответствие.

Единственият, на когото му пукаше – Гражданинът, беше забутан в дванайсета глуха, защото няма право да се жалва и да търси обяснение за взетите решения от властта, която той сам е избрал. Това право явно няма да му се даде, въпреки че е защитено от международно законодателство, подписано от България, защото може да накърни нечии инвестиционни интереси.

Единственият път на хората е да атакуват екооценките, които общо взето в повечето случаи също са "бетон" - възлагат се от самите инвеститори и в масовия случай не са в техен ущърб. А докато се водят съдебни спорове за качеството на екооценките и оценките за съвместимост, плановете за застрояване и нужните разрешителни са подготвени и влизат в действие.

Дали обаче това е начинът да се защитават инвестиционните интереси? И кой инвеститор държи да осъществява проектите си по репресивен път, ако те отговарят на всички норми и изисквания?

Вместо да се съмнява в чистите (или не чак толкова) помисли на българските граждани, властта може да помисли как да намали корупционните практики, заради които не само Черноморието и част от планините, но и градовете се превърнаха в налудничави и нелепи строителни площадки.

Вместо да върви по лесния път – да обвинява предшествениците си, властта може да прекрати практиката да довършва делата им чрез вратички в законите. Пресен пример – Законът за горите, с който действително се спряха заменките от времето на тройната коалиция, но благодарение на който започнати процедури се довършиха по стария му вариант и който съдейства за бетонирането на печално известните дюни в Несебър.

И докато властта бави приемането на новите и уж по-строги правила за строителството, през вратичката, пардон – широката законодателна порта, която позволява строителство върху терени, в които обаче няма дюни, с одобрени планове за застрояване без цялостен план за териториално развитие на общините, ще минат още няколко десетки или стотици строителни разрешителни. Така хем кучетата си лаят, хем керванът си върви, хем вакханалията си продължава.

Investor.bg